Наблюдаващият мисли

  Лежи на леглото по корем, сложила две от декоративните възглавници под себе си. Контурът на тялото ѝ напомня хребет на планина. Съсредоточена в белите листа, отдава цялото си внимание на зеления маркер и думите на чужд език.

 Седя на канапето отсреща, отпуснат и покварен от мисли. Чудя се какви истории се въртят в главата ѝ. Правя всичко възможно да се откъсна от така перфектната линия на изпънатото като струна тяло, за да се съсредоточа върху картините в сините очи. Затварям очи и се заслушвам в ритъма на сърцето ѝ - ту-дуп, ту-дуп...ту-дуп...-мелодия от чувства.

 В главата ѝ е буря, а тялото реагира на желанията - пръстите потрепват да стъпят на клавишите - и едните, и другите. Мускулите се стягат и отпускат в желанието за физическо напрежение, кожата става пясъчна, за да се слее с водата. Очите примигват, за да се усмихнат. Устните настръхват, за да говорят красиво. Дробовете изпадат в конвулсии, за да се изпълнят с любим аромат, а ръцете изгарят, за да милват с лекотата на птиче перо.

 Всичко, всичко в нея крещи, а така се е съсредоточила в  последните десет страници от синята папка. Маркерът не спира своя танц върху хартията от черно и бяло. "Искам" губи значението си за повечето неща, които я карат да настръхва. Дори вече не търси дума, с която да запълни празното място в изречението. Там вкарва художникът, който с четката и пастелите на усещанията рисува картини - цветни, живи, говорещи. Не трябва да се застоявам прекалено в триизмерното превъплъщение на душата ѝ, но не мога да остана земен. Завлича ме със себе си по водопада от магия. Вещици - подхилквам се - винаги си остават такива независимо от колко отдавна не практикуват традицията.

Тази безсънна нощ е за читателите ми

Caribiana казва : "Не пиша поезия. Пиша...се". Много ми хареса, още първият път, когато го прочетох. Е, аз не се пиша, нито се описвам. Хвърлям само думите в съзнанията ви. За вас пиша позитивните си постове, и Соня, и Агентинте с мъничката надежда  за миг да ви накарат да се почувствате по-добре, да намерите това което търсите или да избягате от реалността. Относно дългото ми отсъствие в тази сфера моля за извинението ви! Не искам да ви подхвърля каквото и да е, а нещо стойностно и силно. Постовете със заключения относно нещо очевидно...ами, тях ги пиша, защото обичам да експиремнтирам и да си създавам теории. Експериментирам с хората най-вече, а онова неканеното което изниква - добре дошло. Теориите, които се раждат пък ме карат да ги обмислям от всяка страна на неправилните и правилните им геометрични фигури. Забавно ми е. Карат ме да се чувствам съществена. С ръка на сърцето ще ви кажа, че винаги, абсолютно винаги властващият в обмислянето на теориите е разумът подправен с много факти.

И сега за сивите. Онези, обагрените в студени цветове. Там е малко по-различно. Не ги пиша, за да ги четете. Пиша ги, само за да мога да изкарам думите от главата ми и да ги сложа на бялото с черни букви. Пиша, за да забравя и осъзная общо взето. Може би и точно, защото не искам да ги задържам в главата си не обичам да пиша на листове хартия. Предпочитам да омаломощя копчетата на клавиатурата, за да ги захвърля пространството.  Поствам ги онлайн, за да чуя вашите мисли по темата. Постването е онази част, която ме кара да се усмихвам. Усмихвам се на онези от вас, чиито добри сърца ще трепнат, чиито самотни сърца ще видят надежда. Комплиментите ви ласкаят творческото ми аз и го амбицират. Благодаря ви! Истината е, че се надявам да се появи онзи истинския с креативната криткика, който ще ми прасне два шамара и ще ме накара да се стегна. Общо взето, чакам коментара, който ще ме облее със студена вода. 

Черното и Бялото или какво се роди в главата ми

- Ама защо победи Черното?!

- Защо?

-Еми Бялото трябваше да победи - Бялото е символ на Доброто!

- Да, но в днешно време Черното е символ на власт и най-вече сила. Това е нещото, което се продава. Хората са прекалено подтиснати от несправедливостта на живота, или по-скоро от личното им нещастие. Мислят си, че не са достатъчно силни или нямат власт, пари, шанс, възможност. За това им трябва Черното. Трябва Черното да победи. Защото като си купиш Черното и вече ще си силен, мощен, властен. Освен това е и символ на мистика.

- Не може да е така. Бялото винаги е било символ на Доброто. На Надеждата. На какво ни учат всички приказки?! Че Доброто винаги може да победи. Че лесната победа направена благдарение на лъжи и измами - както правят Черните, не си струва. Не се задържа за дълго и прави другите нещастни. Бялото трябваше да победи...

-Погледни го от маркетингова точка. Ти би ли си купила Черното?

- Разбира се, но това...

- Това няма нищо общо с това, което се опитваш да ми кажеш - знам. Но пък аз ти казвам, че тук не се състезават Бялото и Черното, като символи на Доброто и Злото. Тук се състезават Бялото и Черното като цветове на продаваната стока.

- И все пак тази реклама и подобните на нея определят всеобщото мнение и възприятие за Доброто и Злото. За това ти казвам - Бялото трябваше да победи!

- Този продукт просто не изглежда толкова добре в бяло. Приеми го - не става въпрос за Доброто и Злото! Става въпрос за продажба!

- Винаги става въпрос за Доброто и Злото, за Бялото и Черното. Дори и в твоите собствени решения.

Една късна изповед

Отново не спя. Мисля, а се опитвам да не го правя. Съсредоточавам се върху дишането си, с надеждата да се унеса в сън. Не мога. Отново отварям очи и се взирам в тавана. А съм толкова изморена. Мислите и картините ме поглъщат за пореден път - сиви, подтискащи и болезнени. Сълзи се стичат по страните ми. Защо?! Омръзна ми да съм зависима от тази дрога, която дори вече не ми доставя удоволствие. То отдавна си замина. Защо едва на 24 години разбрах какво е подкрепа и то от човек, който не е част от моето семейство. Винаги съм се заблуждавала. Късно ли е или е на време? Не ме напуска чувството,че животът ми принадлежи другимо. Искам да избягам, за да се откъсна от тази зависимост. Започвам да мисля какво има значение и какво не. С какво мога да се справя и с кое не. Не, не мога да продължавам да живея с това - вечното. Саморазрушавам цялостта си. С този дълг, който трупат на раменетие ми. Не мога. Не принадлежа на себе си. Не искам. Искам да гоня мечтите си без някой да ми напомня колко съм му длъжна за това, че ги имам. Искам да ме оставят да им се посветя. Сълзите отново напират, а аз имам нужда просто да заспя. Не се насилвам да чета. За първи път от толкова време не искам да хвана онази книга със златни корици и да я оставя да ми разкаже своята история. Не искам и не мога, защото тя е част от моето си аз, а в момента съм между световете. Между чуждата реалност и моята голота. Започвам да мисля за какво живея. Защо дишам? За кого? За себе си?! Не го чувствам. Отдавна не го чувствам така. Това депресия ли е или просто стрес? Веки път когато съм съвсем близо да се намеря и да се оформя в пълна светлина, всеки път въжето се опъва и ме спъва. За първи път ми се иска просто да съм стигнала края. Мисля си да избягам. Да се скрия в някое тихо селце и да произвеждам само това, което ми трябва, за да живея физически. Да зарежа всички и всичко и да се скрия. Иска ми се да стигна края на моето пътуване и да седя в градината си с книга и чай в ръка, а до мен да е вечната ми любов. Само книги и фотосинтеза. Без заливане с информация. Без досадни обяснения. Без вулгарността на света. Без нещастията и чуждите сълзи. Без протегнатите за помощ ръце. За първи път си мисля как нямам нужда да постигна нещо. Осъзнавам, че това което се налага да планувам по чужда воля всъщност ще сложи началото на една още по-голяма зависимост. Не искам. Искам да се радвам на букета и синьото небе. Искам да се усмихвам. Ти ми казваш да споделя, да кажа как се чувствам. Не мога, мило мое. Прекалено дълго виковете ми останаха в тишината. В близката и далечната. Няма съм. Започвам да се превръщам, в някой чиито начин на живот никога не съм харесвала. Мисля си как бих била по-щастлива в момент на апокалипсис само ако имах едно куче до себе си. По-щастлива отколкото съм сега. Имам мечти. Мечтая като малко дете. На моменти осъзнавам, че всъщност изпълнението им зависи от "сега". А "сега" никога не ми принадлежи. Не искам да се прибирам в къщи. Всички ми липсват, но няма да издържа да виждам различните маски, думите и чувствата, които изкарват всеки ден от гардероба на настроението си. Искам да остана тук и да се боря да спася себе си и душата си. Искам да се боря за шансът да постигна мечтите си. Искам те да са единственото нещо към което се стремя. Искам вечер да си лягам с картина на мечтаното, да усещам мириса му, да се усмихвам само при мисълта, че ще го постигна. Искам само да заспя. Дай ми сън!

Алис

Соня част III

   В намирането на Мери Попинз

  Соня вече се пъхаше под топлия юрган. На следващия ден щеше да ходи на гости на баба си, която живееше в близкия град. Вече беше приготвила багажа си и доста се вълнуваше. Баба ѝ живееше в стара аристократична къща с голяма библиотека пълна с хиляди книги. И винаги ѝ правеше от онези вкуни бисквити, от които изяждаше прекалено много и след това се налагаше да пие чай, за да ѝ олекне на стомаха. Обичаше да ходи на гости при баба си. Следобедите се разхожадаха в близкия парк, който беше пълен с цветя и животни. Нямаше търпение да тръгне. Соня се зави до нослето, стисна Марджин – приятелят ѝ, който беше неотлъчно до нея и не след дълго се унесе в сладък сън.

 - Тя е!
- Сър, не съм сигурен, че е тя!
- Абе тя е като ти казвам!

Соня отвори очи и видя две сянки на стената. Малки същества с големи уши и дълги опашки – две сянки на мишки.

- Тя е, хайде д-р Доусън, да се приближим!- викна едната сянка и се скри.

Соня усети как на леглото ѝ се качи нещо, но протвно на всякакви очаквания – и нейни и ваши, тя не се изплаши. Зад рамото ѝ се появи едни усмихната миша глава. Мишлето скочи пъргаво и се озова пред лицето ѝ. Извади една лупа и започна да я разглежда.
 - Хммм, интересно! Мдааам, мдааам....
 - Базил, внимавайте, че ще я събудите!

До първото мишле се появи едно друго пълно и доста миловидно мишле, което леко подскочи назад, когато видя будното момиче.
 - О, извинете ме госпожице! Д-р Доусън. – представи се мишлето с поклон, докато държеше шапката си в едната ръка. – А това е великият дедектив от улица Бейкър – Базил!
Базил прибра пъргаво лупата в джоба си и възкликна:
- Казах ти, че е тя! Ти си нали?! – зададе въпрос към все още съненото момиче, което вече беше седнало в леглото си.
- Аз ли съм!?
- Ти си!- отвърна Бизил
- Разбира се, че съм аз. Аз винаги съм си била аз, освен ако не съм била друг преди да бъда аз, но не помня такова нещо. Следователно аз съм си аз.
- Казах ти, че е тя д-р Доусън!
- Извинете ме госпожице, – поде внимателно докторът – вие ли сте Соня от Приказна?

„Най-накрая разговорът изясни картината!“ помисли си детето и отвърна:

- Да, аз съм Соня от Приказна.
- Великият мечок Гъмпълдор от Звездната страна ни праща – каза небрежно Базил, докато си бършеше монокъла с малка кърпичка.- Значи търсиш известната Мери Попинз?
- Да.
- Ние ще ти помогнем да я намериш.-отговори тържествено мишлето
- Но аз знам къде се намира! – тросна се Соня. Хич не обичаше някой да ѝ разяснява очевидното.
- !?
Двете мишлета се спогледаха учудени.
- Д-р Доусън, подайте ми отнова писмото, ако обичате! – каза сериозно Базил, дори чак заплашително.

Докторът извади от малкото си джобче един още по мъничък плик, а от него лист. Базил сложи монокъла си и зачете бързо мрънкайки си под носа.

- Аха! Половината писмо е мокро, ето защо не се разбира. А какво всъщност търите мило дете? – запита той подозрително сякаш, за да я провери.
- Къщата на Дориан Грей – отговори Соня, която вече бе станала от леглото и ровеше в гардероба си.
- За да намерите къщата на Дориан Грей или по-скоро, за да отидете там, защото всеки знае къде се намира тя, ще ви трябва...
- Златният компас – каза Соня показвайки го на мишлето.
- Разбира се – Златният компас! – отговори д-р Доусън.

Соня сложи червените обувки от Дорти и почука токчетата им едно в друго три пъти. Лъч светлина и тя вече беше точно четеринадесет санитиметра и три милиметла висока. Докато се оглеждаше изведнъж чу ужасяващ вик. Погледна към леглото и Базил бе скочил в ръцете на доктора, а пред тях седеше Марджин потупвайки опашка.

- Не се излагайте Базил, момичето ви гледа.
- Амммм, какво е това същество? – попита Базил, който вече бе слезнал от Доусън и се изтупваше небрежно със сериозна физиономия.
- Това е Марджин. – отговори Соня
- И той е толкова сладък. И си много мил нали? Няма да направиш нищо лошо! – говореше пълното мишле на змея галейки го под муцунката. А той от своя страна се разтапяше от удоволствие.

Всички слязоха от леглото и отидоха при момичето, което гледаше критично приятелят си.
- Държиш се като дете! Стегни се!
И змея виновно се отдалечи от докторът, който го чешеше зад килата.

- Да вървим! – каза Соня и се запъти под леглото да изкара дървеният космически кораб, с който пътуваше до различните светове.
- Момент, момент дете мое.Нека погледна компасът, който Гъмпълдор ти даде. Не е толкова просто в нашият случай. Дориан Грей доста усърдно преди векове скри своята къща в мрежата от светове. Искаше да е сигурен, че никой няма да я намери, за да не може никой да намери и картината му. Подай този компас.